Форуми  

Върни се назад   Форуми "Традиция" - В служба на колекционера и реконструктора от 2005 година! > История > Единъ Заветъ

Единъ Заветъ Мястото за дискусии относно Българската История

Отговор
 
Инструменти за темата Режими на показване
Стар 26-10-12, 04:47 PM   #41
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Петра войвода - Петра войвода е от с. Стрелча (дн. гр. Стрелча), Панагюрско. Действа с малка дружина из Средна гора. Според твърденията на някои изследователи свърталището на хайдушката й чета е около вр. „Влък” (1246 м.), намиращ се североизточно от Стрелча. За Петра войвода също се пеят народни песни и се носят различни легенди... (ако някой е попадал на такива, нека ги сподели!)
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 12-11-12, 05:54 PM   #42
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Рада Барачкина (Рада войвода) - тази прославена хайдутка е родена вероятно през последната четвърт на ХVІІІ в. в малкото преселническо селце Чолакова махала (дн. квартал на гр. Велико Търново). То носи името на дядо й – ратай с прозвище Чолак, който дълги години аргатува на бея в турското с. Качица, Търновско. Дядото се оженва, напуска селото и се премества в съседно землище, като така става родоначалник на новото с. Чолакова махала. Внучката му Рада е единствена дъщеря на някоя си що-годе състоятелна жена – вдовица, позната под името Барачката. Рада (Радка) става известна още на 12 – 13 годишна възраст, когато спасява от удавяне едно по-малко от нея овчарче, а като 17 – 18 годишна мома изнася сама на ръце болна старица от пламъците на горящата й къща.
Такива са най-ранните сведения за тази храбра жена, които откриваме в писанията на Петко Р. Славейков. Възрожденският поет и публицист разказва за нея още през 1867 г. в „Исторически примери. Събрани от разни нравствени книги...” (Свръзка І, Цариград, 1867, стр. 33 – 36). По-късно Славейков се връща към очерка си за Рада Барачкина и в „Бележки за някои стари войводи” отново ни напомня за смелостта и безстрашието й, описани така, както са били „Според преданието, което от достоверни лица сме чували и което се потвърдява още и от народните песни...” Ето как всъщност продължава разказът на автора по-нататък: „Тази й сърдчавост, спретнатост и лепостта й, а още повече доброто й сърце я направили да бъде желаема съпруга на момците от селото и на тези даже от околните села, между които бил и синът на едного от богатите и силните аги в село Качица. Заплашванията на този млад ага отстранили всички други искатели, но досажданията му, за да привлече на своя страна тази сърцата мома, принудили я най-после да прибегне в дружината на известния по това време в тези страни Вълчан воевода. После ненадейното улавяние на Вълчан воевода от леденишкия спахия, стария Ахладоолу, Рада не се отказала да приеме воеводството над дружината си, което и водила няколко години напред, но без да ся споменува някое злодеяние и насилие, направено от ней и юнаците й. Нейното хайдутувание било да покровителствува изложените на опасност жители от околните села в поченатите вече нашествия на кърджалиите и даалиите и в междуособните борби на бейовете и на аяните по това време. Не ся знае положително сетнината на тази юначна и добродетелна мома воевода. Едни казуват, че тя... умряла в дълбока старост, други: че тя забягнала във Влашко, а трети: че била убита в едно сбивание с няколко хайти при село Пушево...”
Информацията за Рада войвода дообогатява с малко повече конкретика поборникът-книжовник Филип Симидов (1852 – 1925), който пише за нея следното: „Рада Барачкина, войвода на 70 юнаци, действала около 1838 г. край град Търново. Тя е родом от село Чолакова махала, на час и половина път югозападно от Търново. Била облечена като мъж, наричали я войвода Радю и дълги години не могли да открият, че всъщност е мома. Не се знае каква е кончината й. Едни казвали, че е избягала във Влашко, а други – че е убита в сражение.”
Фактът, че Рада се облича и действа като мъж, се потвърждава и от едно предание от Русенския край. Според него тя се присъединява към дружината на Вълчан войвода заедно с приятелката си Пен(к)а и двете в продължение на години остават неразпознати под мъжките си имена Радю и Пеню.
През отминалия ХХ в. изследователят Димо Минев ни предава друг интересен разказ за момата воевода Рада Барачкина. Него той успява да запише от 90-годишната си майка заедно с една народна песен за същата хайдутка (текстът на песента се съхранява в Института за литература към БАН). Накратко чутото и запазено от Минев сведение гласи: „Рада Барачкина..., е била воеводкиня на 75 души юнашка чета. Тя е върлувала в околните гори и планини на Търново по време на аените в турско време. Моята майка умря на 90 години. Тя я помни като дете. На половин час далеч от Търново е имало турско село Качица, което е враждувало със с. Чолакова махала, обирали и убивали мнозина. Един ден трима млади турчета отишли въоръжени в дома на Рада и поискали тя да им налива ракия да пият. Рада се явила внезапно пред тях вместо с ракия с една дрянова сопа в ръка и кротко попитала гостите защо я търсят. „Търсим те да ни изнесеш ракия да ни черпиш.” „Та аз не съм кръчмарка, нито къщата ми е кръчма да ви черпя. Добре ще сторите да си отидете, откъдето сте дошли” – и си тръгнала към къщи. Но единият посегнал да я улови и задържи. С един светкавичен удар Рада му прекосила ръцете, посреща и другите двама със сопата тъй бърже, щото те не сварили да изтръгнат нож или пищов, защото и тям ръцете били увиснали от Радините удари. Оттогаз Рада забягнала в горите и повела чета...”
Това е известната история за Рада Барачкина. За съжаление, сведенията за геройствата на тази, макар и реално съществувала личност също са обвити до някаква степен от романтичната мъгла на преданията. Но, както отдавна е доказано, във всяко предание има и малки, рационални зрънца истина. За историографията, която гради своите изводи на факти и безспорни документи, проблемът с легендите и преданията е, че понякога се оказват самата истина. Колкото и оскъдни да са, данните за Рада войвода ни позволяват да обобщим – основна първопричина за нейните енергични действия и последвало хайдутство с дружината на Вълчан войвода стават нескритите низки намерения на нахлулите в дома й натрапници и опасността да бъде насила потурчена. Така предаността към вяра и народност окончателно предопределя по-нататъшната съдба на младата българка. Впоследствие народната памет съхранява спомена за нейните подвизи във фолклора, независимо че там истинското и приказното почти винаги се преплитат.
Съществуват различни интерпретации на Радиното хайдушко минало. В една от многото легенди за хайдутина Вълчан и седемте му войводи например се твърди, че той е роден в Осеновлак някъде близо до Искъра и става хайдутин със сестра си Рада – за да я спаси от „пашата на Орхание”, който иска да я потурчи и вземе в харема си. Очевидно и тук сюжетът е същия. Според друга версия Вълчан е от с. Косача край Перник. Няма исторически известия обаче, които категорично да казват, че това е действително така и че става въпрос за същата хайдутка Рада. Много по-достоверно изглежда Рада Барачкина да е същата онази „Бела Рада”, спомената наред с Вълчан войвода в летописната книга на изследователя Йордан Перчинков „Вълчедръм – докосване до миналото”. Авторът цитира една приписка от онова хайдушко време, в която се казва следното:
„Ние бяхме 99 души без майки и бащи. Турска вяра не щем. Боже, Боже, пари и богатство ни даде, и юначни години, но българско царство не ни даде…”.
(Вълчан войвода, поп Мартин, Али бей врачански и Бела Рада)
Независимо от неизбежно натрупваните с времето наслоявания може да се заключи, че Рада Барачкина действа като хайдутка из Търновския край в един изключително смутен период – края на ХVІІІ и първите десетилетия на ХІХ в. В онези години на засилена феодална анархия в Османската държава, когато един срещу друг застават редица влиятелни аяни от балканските провинции на империята, последиците от междуособната вакханалия рефлектират най-вече върху мирното християнско население. При тези условия естествен защитник на угнетените българи от своеволията на разпореждащия се из Търновско и почти цяла Северна България русенски първенец Исмаил ага Тръстениклиоглу се явява с дружината си и юначната Рада войвода. За благодарност народът запява песни за нея, разказва легенди и до ден днешен нарича на нейно име редица местности в Централна и Западна Стара планина – „Радина планина” или „Радина гора”, „Радин кладенец” (под вр. Мургаш), „Радина вежда”, „Радини кули” и пр. Често е споменавана и от минали, пък и от сегашни иманяри. За тях повечето от посочените местности, свързани с Радиното хайдутство, продължават да са обект на особено внимание, поради легендите за натрупаните и незнайно къде скрити от Рада и Вълчан войвода несметни богатства.
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 06-12-12, 06:13 PM   #43
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Рада (Мерджан Рада) войвода - още една хайдутка на име Рада се подвизава из родните земи, този път в Южна България. Това е прочутата Мерджан Рада войвода – първата известна жена-войвода в областта Загоре. Името й произлиза от араб.-тур. „mercan” – корал, което ни подсказва както за твърдия характер, така и за красотата на самата девойка, възпяти в народната песен:

РАДА ХАЙДУТКА

Излязла е бяла Рада
на планина, на ройнина,
та побила три байрака:
първи зелен, втори червен,
а пък трети бяло сукно,
бяло сукно гълъбово.
Провикна се до три пъти –
събрала и триста души,
триста души отбор момци,
отбор момци, все юнаци.
Отговаря бяла Рада:
– Ой ва вази, тристамина,
тристамина, отбор момци,
отбор момци, все юнаци!
Наберете сухи дръва,
направете буен огън,
откраднете шаро агне,
не колете, не дерете.
Отсечете глогов ръжен,
не кастрете, не острете,
живо агне натъкнете,
тъй го живо припечете!
Огън тлее, агне блее,
бяла Рада песен пее,
песен пее, отговаря:
– Ой ва вази, тристамина,
тристамина, отбор момци,
отбор момци, все юнаци:
който търпи тези мъки –
той да върви с бяла Рада!
Замръкнала с тристамина,
осъмнала с тримина.

Песента стига до нас благодарение на Л. Каравелов. Издателят на Каравеловите съчинения – Захари Стоянов, уточнява в една своя бележка по този повод: „Тая песен, която намерихме, между ръкописите на Л. Каравелов, е записана с Хр. Ботева ръка”. Като се има предвид, че Ботев е родом от край, близък до този, в който се подвизава Мерджан Рада и знае от майка си десетки народни песни, няма нищо изненадващо във факта, че именно той записва песента и я предава на Каравелов. По-късно и съставителят на 12-томното издание „Българско народно творчество” – Димитър Осинин (псевдоним на писателя Димитър Николов Попов; 1891 – 1981), добавя свой коментар към въпросната песен, но изказва съмнение по отношение на това дали тя се отнася до действителни лица и събития: „Навярно името Рада тук е употребено като събирателно за жени, както зян се употребява за мъже там, където е било забравено същинското име. Песента едва ли сочи определен действителен случай, по-скоро чрез нея се представя изпитването на душевната издръжливост на ония, които стават хайдути...” Всъщност при Осинин е записано, че песента за Рада хайдутка е от Сливенско и в текстово отношение тя се отличава малко от горната. Тъкмо разликите обаче подчертават още по-силно твърдия и волеви характер на войводката:

РАДА ВОЙВОДА

Събрала е бяла Рада,
бяла Рада войводата,
тристамина отбор момци.
Че излязла бяла Рада
В гъста гора лилякова,
побила е три байрака:
един зелен, други чървен,
трети байрак сиво сукно,
сиво сукно гълъбово.
Че седнала под байрака.
Провикна се бяла Рада,
бяла Рада войводата:
– Хой ви вази отбор момци,
отбор момци неженени,
разродете-разбродете
гъста гора лилякова,
наберете сухи дърва,
сухи дърва, глогу-върше,
накладете буян огън,
уловете шаро агне,
не колете, не дерете,
най го живо натъкнете,
натъкнете, опечете.
Никой са нае, не нае.
Че станала бяла Рада,
бяла Рада войводата,
разбродила гъста гора,
набрала е сухи дърва,
наклала е буян огън,
уловила шаро агне,
не го клала, не го драла,
най го живо натъкнала,
че го й пекла бяла Рада.
Огън тлее, агне блее,
бяла Рада песен пее:
– Хой ви вази отбор момци,
виждате ли как си блее,
как си блее туйка агне? –
тъй ша блеят ваште майки,
ваште майки зарад вазе.
Опекла бяла Рада,
опекла го, наели са.
Замръкнала й бяла Рада
с триста момци, отбор момци,
отбор момци, се юнаци –
осъмнала с тримамина.

Сливенско (СбНУ 22-23, с. 106).

Съмненията на Осинин, че името на гороинята е събирателно, не са основателни и както ще си проличи по-нататък народното творчество ни упътва именно към образа на Мерджан Рада войвода. Първо, неслучайно и в двете песни хайдутката е упомената като „бяла Рада”. Бялото символизира чистотата, съвършенството, красотата, както и светлината, която побеждава мрака. Второ, любопитно е и едно друго значение на думата „мерджан” – това е названието на позабравения в днешно време, но разпространен из нашите земи дългогодишен и устойчив на всякакви условия храст с изключително здрави корени, често също свързван със силата и красотата. И двата посочени варианта на тълкуване името на хайдутката само потвърждават, че то напълно съответства на същността и характера на девойката, такива каквито са отразени те и във волклора.
Върху красотата и юначеството на Рада войвода се акцентира в още една хороводна народна песен, макар и позната ни от друг район на страната. Тя е записана в дн. с. Крушари (с. Армутлии до 1942 г.), Добричко и до голяма степен се припокрива текстово и сюжетно с представените по-горе такива.

РАДА ВОЙВОДА

Излязла е, мари, бяла Рада
на поляна сред гората,
че забила ален байрак,
че приплесна бели ръце,
че са й ясно изпровикна:
– Ой ва вази, триста мина,
триста мина пехливани –
триста ербап хайдути!
Ще се борим, ще се бием –
кой надвие бяла Рада
той ще стане баш войводата! -
Борили се два дни, три дни,
че ги надви бяла Рада,
че развяла ален байрак,
че им стана баш войвода.

Ако се замислим от кои точно фолклорни области идват поместените тук песни, на пръв поглед може да ни се стори, че те не са посветени на една и съща героиня. Най-вече последната песен от с. Крушари, би ни насочила например към друга хайдутка със същото име – Рада Барачкина, действала из Северна България и Търновско. В действителност обаче на много места из Добруджа се долавя едно солидно тракийско фолклорно влияние, тъй като в редица тамошни села, като въпросното Крушари, Главан (Силистренско) и др., в началото на ХІХ в. се заселват маса преселници от Тракия и по-конкретно от Старозагорско. Това става по същото време, когато из Загоре действа Мерджан Рада войвода. Споменът за нея тракийци пренасят далеч от домовете си – отвъд Балкана, в новите си добруджански поселища. Така фолклорните заемки в случая намират своето логично обяснение.
Освен тях интересни уточняващи подробности за живота и хайдутството на Мерджан Рада войвода ни разкрива и поп Минчо Кънчев Стоянов (1836 – 1904) в своя летопис „Видрица”. Независимо че са предадени устно и не са получени както се казва „от първа ръка”, те недвусмислено доказват истинността на отразеното в народните песни. Та ето какво пише колоритният български свещеник и революционер:
„Тази Мерджан Рада войвода, тя била родом от село Мисилимито. Тя лете ходела с юнаци, та им правила войводалък, а зиме се женела, но мъж не пускала при себе си. Приказува ми дядо Атанас Тупука (камиларина) за Мерджан Рада войвода. Когато беше в нази аргатин, аз бях малко момче.
Една зима се била оженила в село Калена. Като прекарала зимата, през пролетта един ден изсвирила с едно листо – като заизскачаха кой един от тъй, друг оттам, все с пушки и ножове. Тя им турила един знак и най-напред тя прескочила и сетне други. На един малко дирята му се закачила, тя го изпъдила.
Мерджан Рада войвода много години ходела, най-подир я уловили жива в Мисилимито. Кога я карали, минали през Ахърито, майка ми Дена я видяла. Тя била тогава малка. Казуваше ми, че била на кон, увързана с железа, и краката й под коня отдолу биле заключени пак с железа. Закарали я в Одрин и там я зашили в един чувал и я хвърлили в Марица, та се удавила и свършила юнашките си геройски сили.”

Благодарение на тези кратки исторически податки научаваме за някои нови факти и обстоятелства от живота на Мерджан Рада войвода. Според „Видрица”-та тя е родом от с. Мисилими(то) (дн. Християново), Старозагорско. След като майката на поп Минчо Кънчев – Дена Кавалджи Минчева (1788 / 89 – 1885), когато е била малка я вижда в с. Ахърито (дн. част от с. Загоре), Старозагорско, то може спокойно да се заключи, че Мерджан Рада е родена през втората половина на ХVІІІ в. Какъв е конкретният повод да се отдаде на хайдутството не се знае. Дълги години (ок. първите две десетилетия на ХІХ в.) тя действа из областта Загоре и като стриктен войвода всеки път подлага на изпитание физическите качества на хайдутите преди да ги допусне в дружината си. Твърдият характер на тази жена си проличава и при използването на необичаен прийом за укриване през тежките зими. Многократно омъжвана (или поне сгодявана), поредния път в старозагорското с. Калена (с. Колена), тя не си позволява интимност и не допуска мъж до себе си. Някъде към второто десетилетие на ХІХ в. Мерджан Рада войвода попада жива в ръцете на турците. Заловена в родното й село и окована, тя показно е разкарвана на кон из околните села. Накрая е отведена в Одрин и там намира смъртта си във водите на р. Марица посредством една често използвана за времето си екзекуция.
Гореизложеното все пак не изчерпва всичко, което може да се каже за Мерджан Рада войвода. Тук си позволяваме да изнесем за първи път още нещо любопитно за нея, а именно убеждението ни, че зад образа й всъщност се крие често споменаваната навремето из Старозагорско хайдутка Рада Амазонката. Вярно че историята и историците следва да се опират на това, което имат и с което разполагат, а не на това, което предполагат, но в случая няма място за никакво съмнение. Двете имена според нас се отнасят за едно и също исторически действало лице, тъй като не е известна друга такава смела българка, която да е хайдутствала под същото име, из същия регион и по същото време. Това е времето на феодалните размирици в Османската империя от края на ХVІІІ – началото на ХІХ век (известно като „кърджалийско време”) и по-точно края на този период, когато след Руско-турската война от 1806 – 1812 г. кърджалийството в общи линии е ликвидирано (към 1815 – 1820 г.). Тогава аянин на Ески Заара (Стара Загора) е хаджи Мехмед Али Капуджибашията, който организира опълчение от християни и мюсюлмани за отбраната на града от разбойниците, а по-късно е назначен за управител на остров Родос. По същото това време из района се подвизава и хайдут Рада (Радой). Ето какво отбелязва за нея в своеобразния си мемоарен труд видният старозагорски общественик и възрожденски деец хаджи Господин Славов (1811 – 1893):
„А колкото за хайдут Рада Амазонката – била от Тревненските колиби млада мома и се разхождала по Средна гора и по Загорското поле с една чета отбор юнаци българи. За тази геройка, един стар турчин х. Аптий, бивши капубюлюкбашия за много време в Загорския конак, е разказвал на пишущия, че когато бил той (х. Аптий) младо заптие и бил поставен да пази на беклемето (пост) при с. Сюютлий, на пътя между Ст. Загора и Чирпан, една сутрин есенно време се явил в беклемето му един млад юначина, въоръжен от петите до главата, като дал селям по турски на беклемеджията, заповядал му да му направи едно кафе и беклемеджията додето направи кафето гостенина му го попитал: „Има ли тъдява да се разхождат някои лоши хора?” А той му отвърнал: „Йоктур, ефендим (Няма, ефенди).” Гостенинът му го попитал пак: „Хайдут Радой гьордюнюз му бураларда гезисин (Хайдут Радой да сте виждали да се навърта по тези места)?” Той казал: „ Гьормеди, ефендим (Не сме го виждали, ефенди).” Гостенинът като изпил кафето си, излязъл из беклемето и се обърнал към беклемеджията с разтворени гърди и му казал(а): „Гьор хайдут Радой да биръда _ _ _ гьормедим _ _ _ _ _ _ (Виж хайдут Радой тук _ _ _ като не си го виждал _ _ _ _ _ _ )”, и като си ударила ръката в петата, си заминала.” Славов, х. Господин. Хронологическо описание на по-важните и забележителни събития в град Стара Загора в черковно, училищно и общонародно отношение в ХІХ в., ИК „КОТА”, Стара Загора, 2008 г., стр. 31.

Тази накратко описана от х. Господин Славов случка, напълно кореспондира с предаденото ни от поп Минчо Кънчев за Мерджан Рада войвода. И макар че известната старозагорска историчка ст. н. с. Величка Койчева поставя българската героиня Рада Амазонката между историческата действителност и легендата, за нас не остават подозрения, че тя и Мерджан Рада войвода са всъщност една и съща историческа личност.
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 08-01-13, 04:41 PM   #44
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Райка хайдутка - тя е от с. Българене, Ловешко. Поема по пътя на хайдутството движена от силното желание да отмъсти за любимата си сестра, отвлечена от турците. Колко време и къде точно хайдутства не е известно. Остава фактът, че и до днес хората продължават да сочат предполагаемия гроб на Райка хайдутка близо до извора „Райка”, в горния край на Свиненска река при с. Българене.
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 29-01-13, 04:01 PM   #45
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Ружа байрактарка - за тази хайдутка научаваме от разказваните и до днес предания в района на гр. Сапарева баня, Кюстендилско. Близкият малък манастир „Св. Стефан”, разположен на десния бряг на р. Джерман на рида Джоганица в Северозападна Рила, някога, освен духовно средище, е бил и център на хайдушки сборища. В него и при хайдутите често намирали закрила много местни български девойки, подгонени от поробителя.
Ружа, която родом вероятно е от този край, се влюбва във войводата на една от хайдушките дружини, действали из района. Тя им става посестрима и всяка година от ранна пролет до късна есен е байрактар в четата на своя любим. През дългите зимни месеци, за по-сигурно, тайно се връща в селото си, но е усетена и преследвана от турците. За да не попадне в ръцете им Ружа потърсва спасение в манастира – свърталище на хайдутите. Настигната е обаче от преследвачите си и пред угрозата да бъде заловена, а честта й поругана, предпочита смъртта, като се хвърля от една висока скала. Жертвоготовността на байрактарката оставя името й вечно живо. В памет на хайдутката хората наричат лобното й място, разположено малко под местността „Среброто”, „Ружина скала”.
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 29-01-13, 11:15 PM   #46
старика
Генерал-майор
 
Регистриран: Oct 2009
Възраст: 39
Мнения: 1,717
Стандартно

Интересно!
старика is offline   Отговори с цитат
Стар 25-04-13, 03:35 PM   #47
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Румена войвода – „Царицата на Осогово” (част 1)

По пресмятания на съвременници тази забележителна „мъжкарана” – Румена Георгиева Павлова (или по-правилно Павлева), трябва да е родена през 1829 г. в с. Гюешево, Кюстендилско, в семейството на Гьорги Павлев – пазач при кулата на прохода Деве-баир*, и съпругата му Милица Китанова.
* дн. Велбъждски проход – оттам минава най-старият и удобен път от София за Македония.

И бащата, и майката са хора от стари български родове с буйна и непокорна кръв. По бащина линия родът идва от с. Шлегово, Кратовско (дн. в Р. Македония), откъдето е бащата на Гьорги – дядо Павле (Павел), а по майчина – от с. Търбешино, Вранско, откъдето са родителите на Милица – дядо Китан (заможен търговец и кръчмар) и съпругата му Румена. И както повелява традицията бъдещата войводка кръщават на името на баба й по майчина линия.
Още като малка Румена прави силно впечатление на съвременниците си със своята хубост. Тя е особено привлекателна „не толкова на лице, колкото на снага”. Стройна, пъргава и много здрава, често обича да си прави „пехливанлък” с момчетата и винаги им надвива. Заради буйната й и непокорна кръв наричат момичето „фидан-бойлия, немирно, неспокойно”. На всичко отгоре има силен и страшен „мажки” глас, „звънлив като чан”, който се чува „на три часа път”. Впоследствие, когато се раздава в песните, тази дарба й спечелва още едно прозвище – „карадузена”, по името на характерната за региона четириструнна тамбура. Гръмогласността й обаче ще й върши повече работа в битките и живота сред побратимите в дружината.
Такива са първите впечатления за това „мъжко” и „много кескин” момиче. Тях дължим на шепата изследователи, заели се с нелеката задача да проучат и опишат необикновения живот на жената „звездалия” и „айдучетина”. Най-ранен биограф на Румена става кюстендилският учител и неин съвременник Ефрем Каранов (1853 – 1927). Той пръв събира и систематизира оскъдните (предимно устни и граничещи с легендата) сведения за тази легендарна хайдутка. При все това изследването му е ценно, тъй като се опира на жива информация от очевидци (първия мъж на Румена, търговци от Кюстендил, срещали се с нея и др.), а и както сам авторът ни уверява: „...нищо нема измислено в този разказ по повод на някаква си идея или друго подобно нещо, но че всичкото е действително станало, интересуващият се може да направи справки според моето указание на лица и места. Аз не правя поетическо съчинение, а представям верний исторический образ, но по съществото си крайно поетический.”
Трудът на Каранов и до днес стои в основата на всички изследвания за Румена войвода. Делото му най-напред продължава историкът акад. Йордан Иванов Николов (1872 – 1947), а ок. 30-те години на ХХ в. обстойна анкета за живота на „благородната войводкиня” извършва и нейният родственик Владимир Манев. Николай Хайтов е следващият, който, като обобщава наличните до този момент данни, представя един по-подробен разказ за „айдуткинята” в няколко от своите творби – „Хайдути” (1960), „Жени-хайдутки” (1962) и „Румяна войвода” (1965). През 80-те години на миналия век под съставителството на Нина Андонова излиза и сборника „Български войводи” (1985), където най-после една жена – Катя Желязкова, също посвещава няколко страници на Румена войвода. На свой ред в днешно време и интернет пространството обема доста материали за Румена, които обаче в най-добрия случай преповтарят (понякога дори и без цитиране) казаното вече от изброените по-горе автори.
А всички те са единодушни и за хубостта, и за „мъжкарството” на Румена. Според това как са я запомнили нейните съвременници, Каранов пръв ни дава едно оригинално подробно външно описание на Румена – такава, каквато я знаят отначало като обикновена жена, а след това вече и като хайдутка. Преди да стане войвода Румена носи хубав каменишки женски костюм. Била е: „тънка, висока, с удивително тънка половина, лице черномурно, с червенина, очи черни, коси черни, тънки черни вежди като изписани и съставени между очите й по дължината на носа; нос умерен; черни мустачки беха й едвам проникли; не беше едра, ама „кескин”, както казва мъжът й дедо Георги.” После идва постепенното съзряване за хайдушкия живот и промяната: „Отподир, като войвода, тя се обличаше тъй: червени или бели колчаклии потури, червен сармалия чамадан, тоска бела, къса до над коленете й, с безчислено много складки, съвсем дебела; фермене (къс чепкен) с разтворени ръкави, бела или черна влашка ресачка, изкусно наметната на левото рамо. Силях, изкусно опасан на тънката й половина, нависнал най-напреди тъй, щото тънката й половина не се укриваше под силяха й, два кобура със сребърни гривни, арбия, белокорест нож с жълти уши и три сребърни паласки, на лева страна през рамото й висеше къса пала, нож широк колкото 4 пръста. Пушката й арнаутка, кременячка, карафилка, обкована със сребро. На гърдите й сребърни прекръстци (чапрази). На главата си носеше фес с голем пискюл и често превързан на чалмичка с червена или черна шамийка, косите си, уплетени на коцел, подбираше отдире под широкия фес, а отпред косите си носеше подсечени, но виждали са Румена и с разплетени коси, с шамия, забрадена по женски, и даже с шопска шапка. На краката си носеше янялийски опинци от щавена кожа, превързани отгоре с ремъци, а отдоле с по три железни мачки (кукички), за да може да се катери из горите.”
У Каранов намираме още едно интересно описание на Румена, предадено ни по думите на цинцарина Стерио (Щерю) – търговец от Кюстендил, който се среща с нея при връх Печеници до Кратово:
„...видехми се обградени от 15 – 16 души. Насред пътя застана срещу ни един млад, с изкарана пала от ножните, които висеха през рамотому на лева страна. Косите му беха разплетени и висеха на гърдите му от двете страни на главата; а главата му беше превързана с червена шамия по женски; беневреците му беха от бел шаяк с червени гайтани, чепкен до пояса от бел шаяк с червени ширити и разтворени ръкави; на левото му рамо черна ресачка; силяхът надвиснал на пояса. Тоската му беше къса и укирлявена; мий се сетихме, че това е Румена, защото бехми се наслушали за нея. Лицето й беше опечено от слънцето и не можеше да се сетиш, че е жена, но гласът й звучеше на женски глас...”
Върху същия любопитен разказ на очевидеца Щерю се спира по-късно и Хайтов, като го предава дословно, но пък неправилно заключва, че този „точен външен портрет на войводката, на облеклото и въоръжението й” е „комай единственото по рода си описание на жена-хайдутка”.
В случая белетризиращият Хайтов не само неоснователно подминава представения малко по-горе пръв оригинален външен словесен портрет на Румена, излязал изпод перото на Каранов, но и не зачита ред други такива описания, като например това на Сирма войвода от братя Миладинови, на Мерджан Рада войвода от поп Минчо Кънчев и пр. Нещо повече, Хайтов, чието творчество почти на 100 % е базирано върху неизчерпаемите народни източници, напълно необосновано намира представите ни за жените-хайдутки, почерпени от народните песни, за „въздушни”, т. е. за лишени от действително съдържание. На този фон изводът му за разгледания тук външен портрет на Румена като единствен по рода си (към онзи момент), може да се нарече с една дума – неверен. При всичката ни почит към него, нека оставим Хайтов и професионалните му увлечения да обогатява с живописни литературни краски действителността и да се върнем към реалните факти от живота на Румена.
Още докато е мома турците всячески се опитват да потурчат Румена. Искат я за своя жена и много от момчетата в селото, поради което стават чести спречквания. Принудена от обстоятелствата 14-годишната девойка се омъжва за 22-годишния Георги от същото село. Венчава ги поп Анастас, син на поп Малин. В продължение на осем години младото семейство няма деца. Едва на осмата година им се ражда момче, което е кръстено Испиридон, но майка му цял живот ще го нарича Андон (Андон Георгиев – Румата). Снахата и свекървата Трендафилка изцяло поемат грижата за детето и къщата, тъй като мъжът на Румена често се губи по работа извън селото.
Това е времето непосредствено преди Кримската война (1853 – 1856), когато из района действа дружината на прочутия Ильо войвода. От тогава датират и честите връзки на Румена с хайдутите. Заради този факт и покрай непокорния си горд дух, през следващите години тя многократно е подлагана на репресии от страна на турците. И решава да скъса окончателно с досегашния си начин на живот. В преразказа на Хайтов случилото се е малко по-украсено, в сравнение с предаденото ни от Каранов, но в основата си остава непроменено – един ден някакво турче се скарва с Румена, че уж не му дала сено (покрай което сигурно си е поискал и още нещо), но стопанката хладнокръвно решава спора, като убива натрапника. Из селото се разчува за убийството и друг път за Румена вече няма. Тя набързо се прощава с невръстния си син и свекърва си, като при раздялата й се приписват следните думи: „Хайдуткиня съм, всичкият свет е пропищел от мене! Е, нека стана хайдуткиня! Сбогом, да чувате Андона, много здраве на Георгия!”
(Следва продължение)
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 13-02-14, 04:12 PM   #48
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Румена войвода (част 2)

Румена напуска дома си, но преди да излезе от селото среща ковача Стоян от съседното с. Къркля. След кратък разговор и двамата хващат гората. Заклеват се в посестримство и побратимство и така поставят началото на хайдушката си чета – тя като войвода, той като байрактар. Свързали веднъж живота си, първа задача им става отмъщението върху издайниците Христо и Цоне от Гюешево, които се разприказвали насам-натам за убийството на турчето. Като не ги намират в колибата им Румена и Стоян я подпалват и се оттеглят. Пожарът обаче вдига на крак цялото село и не турците, както би трябвало да се очаква, а разгневените селяни се втурват да преследват и в крайна сметка успяват да заловят подпалвачите. Румена и ковачът са задържани с намерението на другия ден да бъдат изправени пред съда в Паланка. Протича една бурна и странна нощ, през която уловените „престъпници” вместо да се разкаят – ядат, пият, играят хоро, пеят и се веселят, демонстрирайки пред смаяните си съселяни твърдостта на своите волни характери. За капак, на следващата сутрин, Румена и Стоян хитро се отскубват от конвоиращия ги до Паланка сейменин Ахмед ага и придружаващия го гюешевчанин Величко. Вече свободни, двамата повече няма да се върнат и окончателно се отдават на хайдутството.
Съвременната наука приема, че излизането на Румена войвода с чета в Осогово става към 1858 г. Следвайки обаче хронологията на горните събития, би трябвало да отнесем този момент към 1855 – 1856 г. Още повече, че и акад. Йордан Иванов навремето също посочва 1856 г. като по-достоверна. За колко време и как войводката сформира дружината си – не е ясно. Известен е само броят на хайдутите – от 5 до 15 души. Необходимостта от по-бързо придвижване из планинските терени и не по-лесната, но по-малката грижа за прехрана и снаряжаване, налагат в случая ограничения състав. Естествено, в хода на битките, той търпи чести промени и никога не е постоянен. Все пак, от имената, които не веднъж се споменават от изследователите, може да се направи следният примерен

Списък на четата

1. Румена – войвода.
2. Стоян – байрактар. Ковач и тюфекчия от с. Къркля, Паланечко (дн. в Р. Македония).
3. Трайчо от с. Барбарево, Кратовско (дн. в Р. Македония) – бивш войвода на чета.
4. Митре от с. Турско село, Каменичко (след Освобождението – махала Бистрица, която от 1959 г. става част от дн. с. Долно село, Кюстендилско) – бивш войвода на чета.
5. Милко „Патлиджано” от с. Габер, Паланечко (дн. в Р. Македония).
6. Спас(е) Пейчинов от с. Градец, Паланечко (дн. в Р. Македония).
7. Пешо (Петър) Пейчинов от с. Градец, брат на Спасе Пейчинов.
8. Стоилко „Лъжебогородицата” или „Кокошкаря” от с. Търново, Паланечко (дн. в Р. Македония), съседно на с. Градец.
9, 10, 11. 3 души от селата Горни и Долни Подлог.
12, 13. 2 души от с. Къркля.
14. Иван(чо) Ваклев от с. Скакавица (дн. Каменичка Скакавица), Кюстендилско.
15. Величко от Гюешево.
16. Витан (Витко) от с. Търбешино, Вранско, от рода на Румена (тя му се пада леля).

Последният – шестнадесети член, е едно 13 – 14-годишно момче, което дружината води със себе си за „късмет”, за „кадем”. От суеверие ли, от що ли, вярвало се, че докато то е с тях, ще я бъде и четата. И действително, както се развиват събитията по-нататък, щом „кадемът” се изгубва, разпиляват се и хайдутите. Дотогава обаче ще минат години.
Според Хайтов, след като Румена събира хората си, най-напред ги завежда в манастира „Св. Яким”, където в побратимство ги заклева младият калугер Киприян – един от най-верните сподвижници на войводката. Освен него за кратко време тя си осигурява сред българи и турци широка мрежа от помагачи, куриери, съгледвачи и ятаци, между които се нареждат Гоге Щицаро от с. Узем, Мария от Гюешево, Маринко Хаджията, каракачанинът Яно кехая, Спасе Кривако и Николчо Цонев (Бабин Грозденин) от Гюешево, воденичарят от Крива Паланка Афуз ага и др. Опитва се също така да убеди и други моми като нея да излязат из гората хайдутки (например Цвета войвода). После започват и действията й – дръзки, бързи и неочаквани. Ако привечер дружината напада на едно място – замръква на друго и на сутринта е вече на трето. Изненадани от подвижността и опасната ефективност на четата, турските власти вдигат на крак всякакви главорези от областта, но се провалят във всичките си опити да заловят жива войводката или да накарат някой да я предаде. Напротив, само за няколко месеца Румена прочиства Осоговската планина от агалари, турски арамийски чети и потери. Това й спечелва и прозвището „планинска царица”. Но я наричат още „арамийка”, „кучка”, „ороспия”, „върла” и „люта” жена, „гяволетина”, „у сека каша – алов пипер” и пр. С каквото и да я сравняват обаче, тя сама достойно си извоюва правото да бъде в ония години истинската господарка на Осогово – бурна, невероятно смела, неуловима. А за пъргавината и храбростта й се разказват какви ли не истории. Била е същинска фурия, съчетала в себе си всичките значения на тази дума. Веднъж, край долчинката „Руменин камен” (не случайно мястото е свързано с името на войводката), удивява побратимите си като прескача два коня наредени един до друг и яхва третия, друг път ги смайва с бързината си като се изкачва и слиза от един „челопек” (стръмнина) за един „яйчопек” време (толкова, колкото е необходимо да се изпече едно яйце в огъня), а пък с мощния си глас многократно ужасява и свои, и врагове – така умеела да го преправя, че от устата й вместо човешки глас, сякаш излизал зловещ биволски рев. Заедно с удивителната й способност да стреля точно („где замери, там нагажда”), този необичаен похват неведнъж я спасява в битките.
Румена хайдутства из горите в продължение на няколко години – до към 1862 г. За това време се утвърждава като закрилница на сиромасите и страшилище за турските аги и бейове. Макар и християни, недолюбват я и някои от богатите български чорбаджии и особено предателите и шпионите, на които не се двоуми да посегне. Отмъщава на всички – на турците най-вече, но както сама признава „...и наши има за клане”. В същото време неведнъж проявява благородна щедрост. Дарява пари на бедни, на църкви и манастири, а в повечето случаи и хората, които снабдяват четата с най-необходимото, са справедливо овъзмездени от нейна страна. Не забравя и близките си. По този повод ето какво споделя един от ятаците й – Гоге Цинцаро (у Хайтов – Гоге Щицаро): „Еднаж ми остави една зобница пуна с пари секакви и рече: „Гоге, дръж това на скришно место. Ако нещо стане, нека са твои, да са ти алал. Онащ да не си посмял да пипнеш. От них ще дадеш на мойо Георгия да гледа детето.” Тогай я чух да издъйне. После завърте глава и рече: „Така стана, Гоге, фанаа ме гяволето! Не можах вече да траем... И така от мене не биде нищо. Ама на турците барем платих.”
През годините на своето хайдутство Румена всъщност никога не забравя, че е оставила в село съпруг и дете. Същото се отнася и за байрактаря Стоян, който има в с. Къркля жена и две деца. Всички те са част от дълбоката лична драма на двамата хайдути. Още повече, че между тях, макар и побратими, пламва естествена любов, а Румена вече носи в утробата си плода на тази любов. И за да могат по-нататък заедно да посрещнат съдбата си, те решават да се освободят от поне част от своите угризения. С такива намерения веднъж Румена слиза с четата в Деве-баир и се отбива в родната си къща. Свекървата и мъжът й предприемат отчаян опит да я откажат от хайдутството, на което тя отговаря: „От мен домакинство е веч далеко, колко и да ви жаля, а особно колко и да жаля малкия си Андона, който ме вече и забравил. Аз съм се венчала за гората, побратимите ми са мое домакинство”. След което изненадващо разкрива пред съпруга си истинската цел на своето посещение: „А знаеш ли защо сми дошли? Ето, аз и Стоян, предлагаме ти откуп, ти да ме простиш, а аз на Стояна, както и на всичката си дружина, оставам посестрима. Мий ще ти дадем откуп, но ти да вземиш Стояновата жена от Къркля с двете й деца и да си живейте като мъж и жена”. Последвалата развръзка не оправдава Руменините очаквания. Прекалено богобоязлив, повече уплашен и не по-малко объркан, Георги отказва да се съобрази с това нейно последно желание. Румена се разделя окончателно със семейството си, но си тръгва „непростена”. Остава й все пак утехата, че малко по-късно мъжът й прибира при себе си Стояница с двете й деца.
Поради липса на точни сведения или може би умишлено (за да не накърни славата й), в своето пространно изследване за живота на Румена, Каранов спестява някои моменти от по-нататъшната й драматична съдба. За разлика от него обаче Хайтов не се поколебава да ни разкрие пазената в дълбока тайна Руменина бременност и опитите на войводката да се венчае с байрактаря си. Замисълът на хайдутите да узаконят връзката си и очакваната рожба търпи сериозен провал. Пред страха да остане навеки проклет или още по-лошо – да увисне на въжето, никой свещеник не се наема да венчае побратими, при това и двамата с неразтрогнати бракове зад гърба си. За Румена и Стоян става очевидно, че вече са извън всякакви закони. И за да не навредят по-скоро на другите, отколкото на себе си, до последно старателно прикриват бременността, а когато Румена ражда – дават (според Хайтов) бебето на сестрината дъщеря на Георги – Аница, омъжена за Иванчо Митев в с. Грамаждано, Кюстендилско. Семейството е бездетно и приема хайдушкото отроче като свое. Кръщават го Карамфилко – може би защото за тях това дете действително е едно подарено цвете, заслужаващо да бъде отгледано с любов. Самият Карамфилко доживява до дълбока старост. По собствените му твърдения е роден през 1862 г., когато майка му е била хайдутка. Умира през 1946 г. на 84-годишна възраст.
А за Румена съдбата подготвя още изпитания. Загърбила всичко ценно и свое, пред нея няма друга алтернатива освен да се отдаде изцяло на борбата, която така и така води в продължение на години. Но на този етап се появява нещо съвсем различно в ума и действията на войводката и ставаме свидетели на едно идейно израстване от нейна страна. Основна причина за това са известията, че в Сърбия назряват важни политически събития и натам се е запътил с четата си славния войвода дядо Ильо Малешевски. Веднъж вече той е допринесъл за това Румена да стане хайдутка, а сега изиграва своята роля и за развитието й в по-друга насока. През Бодово, Сака Бащица и Деве-байр, дядо Ильо поема към границата със Събия, за да се присъедини към Първата българска легия на Раковски в Белград и да вземе участие в предстоящата война с Турция. При променените исторически обстоятелства българската национално-освободителна борба се насочва към качествено нов – организиран етап, и това не остава незабелязано от Румена. В нея постепенно се пораждат настроения и мисли, които окончателно ще я разделят със старото хайдутство, базирано единствено върху почвата на местни отношения и не отиващо до нещо по-съществено. Идеята да се влее в систематичната общонародна борба за освобождение превръща довчерашната хайдутка Румена в истинска революционерка. В този смисъл на нея може без преувеличение да се погледне като на последната българска хайдутка и войводка. А опитът й да се присъедини към дядо Ильовата чета и да участва в Българската легия, както казва Хайтов е „венецът на нейното патриотично дело”. За съжаление този опит остава недовършен.
След като разкрива пред хайдутите своите намерения, Румена се отправя с дружината си към Враня. Там са оставили през зимата своя „кадем” Витан и сега минават да си го приберат. Не откриват момчето в родното му село и в яда си хайдутите подпалват няколко къщи. После се разбързват да настигнат дядо Ильовата чета, но попадат само на едно от отделенията й – останалите, заедно с войводата, са далеч напред. Заместникът на дядо Ильо – Стаменко, отказва да приеме Румена и хорат й. Разпитван по-късно от Каранов, знае ли за този случай, Ильо войвода ще му отговори: „Майке, как да не зная?! Тя се беше молила на Стаменкоте от Очипалье, пиянечко село, да я приеме в четата ни заедно с всичката й чета; ама той не я приел; „Такива джвръкли нам не ни требват” – казал. После аз се лютех на Стаменкоте, оти не я доведе! Ама нам такива джвръкли не ни требват. Така и един пиротчанец беше доходил да ни моли да приемем щерка му в четата, тя била по-добре стреляла и от Румена, но мий не я приехме”.
Подобна оценка е най-малкото оскърбителна за Румена, а самият отказ – решаващ за по-нататъшната й съдба. Пътят напред й е отрязан, но пък и връщането назад не е за предпочитане. Освен с тази сложна дилема, войводката се сблъсква и с мълчаливото негодувание на част от четниците, задето ги е повлякла към Сърбия да се жертват за една кауза, твърде чужда на арамийските им разбирания. Сред хайдутите се засилват суеверните страхове и мрачните предчувствия, че дружината им повече няма да я бъде. Като прибавим към това и парещата ревност на някои завистници, ще разберем защо последните обвиняват предводителката си за всички неудачи и решават да се освободят от нея физически, понеже отдавна е изменила на посестримството. Пъкленият план е дело на основния претендент за войводството – Спасе, който намира привърженици в лицето на брат си Пешо и другия лудо влюбен в Румена хайдутин – Милко Патлиджано. Тримата издебват удобния момент, когато четата се установява на бивак някъде около селата Градец и Габер. Уморени от дългия преход Румена и Стоян намират подслон в една колиба и лягат да поспят. Тогава Спасе и Милко грабват по едно яко дърво, промъкват се в колибата и стоварват безмилостните си удари върху главите на спящите. Байрактарят остава да лежи безжизнен на мястото си, но Румена все пак скача на крака, успява да изгърми с пищова си срещу нападателите и едва след това пада окървавена до своя другар. След тази вендета Спасе оглавява дружината, но тя вече се състои от едва 5-ма души, които обикалят горите в продължение на още два-три месеца. Стоилко „Лъжебогородицата” се заклева да отмъсти за покушението над войводката и действително не минава много време и той умъртвява убийците по същия начин, по който и те са действали – с дърво, докато спят...
Такъв, според Каранов, е краят на славния хайдушки живот на Румена войвода. Той отнася събитието към 1861 г., но изглежда много по-достоверно това да се е случило в началото или към средата на 1862 г. Изследователят загатва също, че за смъртта на войводката се носят различни слухове и, може би поради липса тогава на други сведения, приема за „чиста монета” признанията на някой си Спасе, че именно той е убил Румена и нейния байрактар. Тази версия е възприета и от акад. Йордан Иванов. Николай Хайтов обаче се осмелява да отиде по-далеч в твърденията си. Той се базира на друг един изследовател – Румениният родственик Владимир Манев, който през 30-те години на ХХ в., в резултат на своя проведена анкета за „хайдуткинята”, събира и изнася нови, непознати до този момент подробности за живота й. Така се ражда контраверсията, че Румена всъщност не е убита, че оцелява заедно със Стоян и двамата след време се озовават в Румъния. Хайтов също застава на тези позиции като се позовава на думите на Мане Стоичков Китанов – син на Румениния първи братовчед Стоичко, според разказа на който Румена „не се дала да я утепат”. А за оня Спасе, който се хвали след Освобождението пред Каранов с извършеното убийство, става ясно, че е „човек със слаб акъл” и макар да носи същото име, няма нищо общо с истинския хайдутин Спасе. Такова е твърдението на Таско Христов – Самоволеца от с. Раненци, който като козарче по времето на Румена, често се среща с нея и добре я познава. От подробния разказ на същия се долавя убедеността му, че Румена е била само ранена, после пренесена в къщата на друг един козар и негов комшия в село Раненци – дядо Никола, и там в продължение на около два месеца е лекувана до пълното й оздравяване. След това тя събира за последно дружината си, прощава се с хайдутите и заминава неизвестно накъде.
В потвърждение на факта, че през 1862 г. Румена все още е жива, Хайтов привежда две нови документални доказателства. Първото е една дописка от Кюстендилско, поместена във в-к „България”, бр. 17 / 6. VІІ. 1862 г., където се казва: „Тази пролет тук спокойно е било от злодейци, само некоя жена Румена от Каменичко с оръжие се явила с дружина с 15 – 16 души, която прави опустошения по осоговските села, водила и двама апсове”. Второто дължим на Александър Рачински – кореспондент на Славянския благотворителен комитет, който през същата 1862 г. пътува от Пловдив за Битоля и обратно. В доклада си по този повод (публикуван през 1871 г. в Москва под редакцията на Нил. А. Попов) той пише: „В Кюстендилски окръг, по примера на хайдушките дружини от миналото, предводители (войводи) на които бивали понякога и жени, една девойка българка, по име Румена, не оставяна на спокойствие от турците, събрала дружина от няколко младежи, които хайдутстват с нея тук. Когато аз минах там, дружината с хайдушки песни и три гърмежа ми даде да разбера, че тук в гората се намира Румена войвода. На връщане не се срещнах с нея, защото в това време тя трябваше да се укрива от преследването на изпратени срещу нея войски”.
Макар и документални, цитираните източници имат по-скоро косвена отколкото пряка доказателствена стойност и вероятно поради тази причина болшинството изследователи ги приемат за недостатъчно убедителни. Така въпросът за гибелта на Румена отчасти поне остава открит. Още повече, че и други автори се позовават на анкетата на Вл. Манев от 30-те години на миналия век. А той, имайки възможността да разговаря със съвременници, после конкретно отбелязва: „Когато дядо Таско (Самоволеца) отишъл в Кишинев да се запише за опълченец, там заварил хиляди българи, мъже и жени, дошли да се запишат. Казали му, че една жена от Кюстендилско, била някога харамия, искала да се запише. Руснаците обаче казали, че жени не приемат”. След такива думи лесно е да се допусне, че става въпрос именно за Румена, предвид нейния характер и темперамент.
На свой ред Хайтов изтъква още доводи в защита на изложената по-горе контраверсия. Тях открива в разказа на Румениния внук Китан Андонов – Румата. Същият, като говори за баща си Андон Георгиев – Румата, споменава, че след Освобождението той се преселва във Варна, а по-късно в с. Долна Златица, Търговищко. Там се оженва за една вдовица – Дила, която през 1895 г. му ражда сина Китан. След време Китан научава от баща си, че около същата 1895 г., когато е роден, в селото им неочаквано пристига някакъв пратеник от Румъния, българин от Варненско. Той носи вести от Румена – била жива, омъжена за Стоян Ковача, с когото имат дъщеря, живеят богато в Букурещ и се надява там да се съберат и със сина си. Такова е и поръчението към пратеника – да намери Андон и да го доведе в Румъния. Първоначалната реакция на Андон е да се съгласи да тръгне, но после размисля, разколебава се и отказва да замине. Защо постъпва така – Хайтов само гадае. Авторът признава, че разказаното от Китан Андонов не може току-така да се приеме за достоверен факт, но се изкушава да заключи: „...по-вероятно, много по-вероятно е, че Румена войвода е наистина била само ранена..., след това е оздравяла и заминала с Ковача за Румъния, за да продължи в изгнание остатъка от своя живот”.
Какъв действително е краят на Румена войвода – остава загадка. Царицата на Осогово отдавна я няма, но името й е още живо. И ражда не само легенди. През 1978 г., с решение на Общински съвет – гр. Кюстендил, Румена Георгиева Павлова посмъртно е удостоена със званието „Почетен гражданин на гр. Кюстендил”. Като пореден израз на признание към хайдутката на 14. ІХ. 2000 г. един от ледниците на Антарктида е наречен на нейно име – „Ледник Румяна” („Rumyana Glacier”, 78°16'00.0" ю. ш. и 85°50'00.0" з. д.). Все пак странно защо ледникът не носи истинското й име Румена, а Румяна, при положение, че последната е съвсем друга българска хайдутка...
Е, народната памет поне не допуска подобни грешки! Още по-малко пък самата Румена в собствената си песен:

Не ли ти е жално за твоята кукя, Румено бре?
– Моята е кукя гора зелена, дружина бре.
Не ли ти е жално за твоето дете, Румено бре?
– Моето е дете – дете сиротниче, юнаци бре,
деда че го рани, баба че го пере, дружина бре.
Язе не го жалим, други че го жалят, юнаци бре.
Който с байряк ходи, он си рода нема, дружина бре.
Камик му постилка, небо му завивка, дружина бре.
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 15-05-14, 02:45 PM   #49
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Румяна войвода

Малко след 1842 г. жена-войвода с това име сформира своя чета и действа с нея в района на дн. гр. Вълчедръм, Монтанско. Не е известно дали Румяна войвода е родом някъде от този или от друг край, но пък се споменава, че дружината й не била голяма и наброявала 11 души. Нейни ятаци стават поп Киро (от сегашната фамилия на Качо и Кръсто Попови) и Цано Даулин, домовете на които са използвани от хайдутите за скривалища. Освен в къщата си Цано Даулин укрива хайдути и в своята кошара, в местността „Цилкина чешма”. Турците научават за това, залавят Цано и след жестоки мъчения го принуждават да им разкрие тайната. Убежището на хайдутите е завардено, те са хванати, оковани и откарани на работа в мините. След около една година успяват да избягат, намират довчерашния си ятак и го наказват според хайдушките закони – отрязват върха на езика му, за да знае как се пази тайна. Близо до кошарата на Цано арамиите поставят голям камък с изсечена на него фигура на рак. Изображението върху този своеобразен паметник е тълкувано като „ходи, кой къде ходи, пак тук ще дойде”. Самият паметник изчезва през 1930 г., вероятно използван при някой строеж. За вълчедръмската Румяна войвода и четата й повече не се знае. Но чешмата при долнокрайския баир на града до днес продължава да се нарича „Руменча” и пази спомена за хайдутката.
(по: Перчинков, Йордан Господинов. Вълчедръм – докосване до миналото, РИА „Монт – прес” ООД, Монтана, 2001 г.)
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 14-08-14, 10:37 AM   #50
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Русанка войвода

Споменава се единствено като име, без никакви други конкретни данни за нея, освен това, че е действала из Родопа планина – кога точно, остава неизвестно. Името Русанка / Русана (от слав. – „руса”, „бяла”) в случая е най-малкото подсказка за особените външни белези на тази хайдутка.
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 07-09-14, 06:08 PM   #51
БЪЛГАРИН
Полковник
 
БЪЛГАРИН's Avatar
 
Регистриран: Jul 2008
Местоположение: По света и у нас
Възраст: 48
Мнения: 986
Стандартно

Много интересна информация! Благодаря на автора! Не се познаваме лично,но хора като Вас колега правят чест на нашето съсловие!
__________________
"Всеки хусар е самохвалко,но не всеки самохвалко е хусар."

www.tradicia.weebly.com
БЪЛГАРИН is offline   Отговори с цитат
Стар 15-10-14, 11:39 AM   #52
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Руска хайдутка

Според податките в началото на ХІХ в. Руска е хайдутка в дружината на Калъч Кера войвода, подвизавала се в района на Странджа планина. Нарушава клетвата на хайдутките да не допускат мъже до себе си и се залюбва с тюфекчия от войнишкото с. Ковчас, Лозенградско. Заради сърдечните си увлечения Руска се отделя за известно време от четата, а когато има неблагоразумието да се завърне след вече стореното, е изправена пред хайдушкия съд и обесена (преди 1812 г.).
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 15-10-14, 10:27 PM   #53
barin
Цивилен
 
Регистриран: Apr 2012
Възраст: 48
Мнения: 7
Стандартно

Действително е имало много български войводи из различни краища на поробена България. За много от тях съм научил вследствие събеседване с местни хора и от произведенията на българските писатели и поети.Иван Вазов, Йордан Йовков и много други са възпяли нашите герои.Има много предания за заровени съкровища, най-вече на Вълчан войвода в сливенския балкан. Често има дублиране на имената, като войводите са вземали имена като Страхил ,Вълчан. Ние трябва да се прекланяме пред тях като герои, защото са дали живота си за свободата на България. От по-късни времена са били ентусиазирани Христо Ботев, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Панайот Хитов.Те едва ли са имали шанс със 130-200 хайдути да напраавят нещо по-значително и да освободят България.Разчитали са на помощ,но народа не е бил подготвен. Няма как с черешови топчета и само със желание да се освободи България.
barin is offline   Отговори с цитат
Стар 16-10-14, 12:47 AM   #54
deian
Moderator
 
deian's Avatar
 
Регистриран: Dec 2009
Местоположение: София
Възраст: 45
Мнения: 2,590
Стандартно

Цитат:
Nick написа Виж мнение
Сърбите как успяват да получат де факто независимост много преди нас? А гърците? Сами!
Много, много добър въпрос!!! Благодарности на Герака за пореден път!
__________________
В боя се ражда истината!
deian is offline   Отговори с цитат
Стар 16-10-14, 10:05 AM   #55
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Цитат:
Nick написа Виж мнение
Сърбите как успяват да получат де факто независимост много преди нас? А гърците? Сами!
Еее, нито сърбите, нито гърците са стигнали дотам сами. И едните, и другите използват поредните Руско-турски войни за да си получат своето. Както впрочем правим и ние, но малко по-късно и малко по-по български...
А, иначе - благодаря за отзивите! Книгата ми за тези велики жени е готова и чака спонсор за отпечатване - 225 стр. + 80 фотографии...
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 16-10-14, 12:13 PM   #56
N.Nikolov
Офицерски Кандидат
 
Регистриран: Mar 2008
Възраст: 60
Мнения: 110
Стандартно

Според мен това е първото значимо описание на българките-хайдутки в задълбочен и подробен план .Много труд е да се открият подробности за живота и действията на тези именити жени . Дано се намери патриотична женска организация да спонсорира издаването на тези малко известни за обществото факти . Може би , но на да ли ! Тепърва предстоят лъскави и изискани БАЛОВЕ в скъпите ресторанти .Кого го е еня за тези смели жени !
N.Nikolov is offline   Отговори с цитат
Стар 20-11-14, 01:37 PM   #57
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Сирма войвода
Сирма Стрезова Кръстева е родена през 70-те години на ХVІІІ в. в с. Тросонче (Тресанче, Тресонче), Дебърско (дн. в Р. Македония), в семейството на Стрезо Дичов – известен резбар и живописец, и съпругата му Ангелина. Името Сирма означава „магия” (от гр.), но същевременно в някои краища на България се използва и в смисъл на „сърп”. И в двете си значения то напълно отговаря на характера и действията на носителката му. След като изчезва най-добрата й приятелка – Руж(к)а, похитена заедно с още няколко девойки от богат местен турчин, на Гергьовден 1794 г. младата Сирма (1776 – 1861) събира малка дружина и се отдава на хайдутството. Това според някои автори става още преди тя да е навършила 20-годишна възраст.
В продължение на над двадесет години Сирма войвода действа из Македонския край – Дебърско, Кичевско, Крушевско и около Прилеп. Сборищата на четата й са предимно в Шар планина и нейните разклонения – Бабин трап, Стогово, Барбура, Кърчин. Защитава населението в тези краища от безчинствата на албански разбойнически банди през размирния ХVІІІ в. Прочува се с ликвидирането на Амза бей – един от най-опасните местни потисници. Именно в сражение с бандите на Амза бей Сирма е ранена тежко, след което при нея остава да се грижи за възстановяването й само байрактарят на дружината – Вълко Спиров от Крушево (или Крушово, дн. гр. в Р. Македония). До този момент той и другите му побратими от четата остават заблудени и не знаят, че предводителят на дружината им е жена. През 1818 г. Сирма разпръсва дружината си, прекратява с хайдутството, омъжва се за своя байрактар и се заселва в гр. Прилеп. Тук след време, вече 80-годишна, я откриват братя Миладинови и разговарят с нея за миналото й. Това най-вероятно става през 1856 г., когато Димитър Миладинов учителства в Прилеп. В своите „Български народни песни” (1861) двамата братя просветители и фолклористи поместват автентична песен за Сирма войвода, в която се възпяват подвизите й.

СИРМА ВОЙВОДКА

(От Гаре, село от Долна Дебра)

Дека сѣ чуло видело,
Мома войвода да бидитъ
На седамдесетъ сеймени
На тія гори зелени,
На тія води студени?
Мома имъ веле говоре:
„Това сосъ людба не биватъ,
Това сосъ срѫдба не биватъ!
Земайте пѫрстенъ отъ рѫка,
Вѫрзейте пѫрстенъ на бука,
Фѫрлейте редомъ на нишанъ;
Кой ке ударитъ пѫрстенатъ,
Той ке си бидетъ Войвода
И мене ке ме кердосатъ.”
’Сите фѫрля’а со редомъ,
Никой ми пѫрстенъ не удри.
Мома си веле, говоре:
„Подай ми, чаушъ, пушкатà!”
Пушката пукна отъ рѫка,
Падна ми пѫрстенъ отъ бука.
Пакъ мома веле, говоре:
„Земайте каменъ фѫрлейте,
Кой ке ме мене натфѫрлитъ,
Той мене нека кердосатъ,
Той младъ Войвода да бидетъ.”
’Сите ми съ редомъ фѫрля’а,
Никой съ каменъ не натфѫрли;
Сирма ми каменъ натфѫрли
Десетъ чекори потамо;
И седамдесетъ дружина
Одбра’а Сирма Войвода.

В интересна бележка под самата песен Димитър Миладинов пояснява: „Тая песна ѥ отъ Гаре, село отъ Долна Дебра. — Сирма сѣ роди во Дебарско село Тресанче. Девойка бидвеещемъ подъ мѫшко облекло обходи какъ Войвода планините Бабин-трапъ, Стогово, Барбура, Карчинъ. Момците, кои тая водеше, ѭ узнаха како девойка, кога ѣ сѣ скинаха петлиците отъ грѫдите. Тая на еденъ денъ отъ Крушово пойде въ Прилепъ, и сѣ врати назатъ; и отъ Крушово пойде въ Кичево, т. е. на еденъ денъ истѫрча растояніѥ отъ осумнадесетъ часа. Тая сѣ мѫжи на еденъ Меакъ Вѫлгаринъ отъ Крушово. Нея̀ осумдесетгодишна видохме во Прилепъ, и отъ устата нейдзина чухме за младостта ѣ. Въ одаята ѣ подъ перница дѫржеше кубурите полни, и сабьи, обесени на дзиздотъ, висеха натъ неа.”
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 21-01-15, 01:47 PM   #58
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Смиляна войвода - дали жена с това име действетелно е шетала някога като хайдутка из българските планини и гори, остава в сферата на загадките. Името й – традиционно за някои райони на страната, би могло да е свързано както с древното родопско селище Смилян, така и с названието на тревистото растение смил, известно още като безсмъртниче или неувяхка. Народностният певчески гений тук също си е казал думата, независимо че фолклорните мистификации в случая не се потвърждават от друг по-надежден източник. По неповторим начин Смиляна войвода е обезсмъртена в една хубава нарочна песен за нея и то не защото бере смил, както се пее в началото, а за това, че девойката – „хайдушка дъщерка”, успява да се наложи над доминиращата мъжка хайдушка сила и сама да поведе дружината.

СМИЛЯНА ВОЙВОДА

Смил девойка смил по гора брала,
бережком я ясно слънце зашло,
бережком е на зло налетяла,
налетли я петстотин хайдути.
Отдалек ги мома братимила,
отблизо им ръка целувала.
Вси хайдути братимство приели
и всите си ръката подали,
хайдут Геро ръка не подава,
току кима на ясното слънце:
– Зайди, зайди, мило ясно слънце!
Да излезем на Стара планина,
да се мома с мене надиграва.
Излезнали на Стара планина,
хванали се хоро да играят.
До среднощ се живо-здраво били,
от среднощ са на зло налетели.
Захванало буен дъж да вали
и низ дъжда снежец да прелита,
до сутринта ги тамо затрупа –
замръзнали саби за капии,
замръзнали пищови във силяхи,
замръзнали пушки за елеци,
за елеци, за тънки кошули,
а кошули за бели рамена.
Провикна се Геро, що си може:
– Леле варай, петстотин дружина!
Я удрете пушки от камене,
а камене от студена земя,
ега да би огън да захванем,
ега да би живи да останем.
Смиляна се гласом провикнала:
– Дръж се, дръж се, Герчо хайдутчарче,
и яз съм си хайдушка дъщерка,
и моите братя са хайдути,
хем хайдути, хем па игрохорци!
Уплаши се Герчо да не дойдат,
да не дойдат Смилянини братя,
па захвърли пушки и пищови,
па забегна през Стара планина.
Грабна пушка Смиляна девойка
и затъкна пищов кремъклия,
па поведе отборна дружина...
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 27-02-15, 01:39 PM   #59
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Стойна войвода („Каймак Стойна”) е съпруга на Стоимен Терзията от с. Панчарево, Пиянечко (дн. в Р. Македония).* В продължение на 16 години двамата водят спокоен съвместен живот, но така и не успяват да се сдобият с дете. Според краткото описание, което ни дава за нея Ефрем Каранов, жената е „хубавица, с валчесто лице, пълна снага”. Отличава се с упорит дух и веднъж, когато за пореден път турци влизат в къщата им и я карат да им слугува, тя изважда ятаган срещу натрапниците и ги изгонва. След тази смела постъпка лесно убеждава мъжа си да напуснат селото и да излязат в планината. Думите, които й се приписват са повече от категорични и предполагат, че решението е взето много преди въпросната случка: „Стоимене, що ще се научим от този свет! Да робувами и да бъдим игралка на всякакви аги! Немами деца да ни привързват към колибата ни! Нека горите ни бъдат къща! Да не седим в тази тесна колиба и ако поживеим, да поживеим като соколи из горите!”
Очевидно съпругът не е трябвало да бъде дълго кандърдисван. Вместо мизерната робска безсмисленост и той, и жена му предпочитат да изберат опасния, но волен хайдушки живот. Двамата се снабдяват набързо с най-необходимото, събират малка чета и хайдутуват в продължение на ок. 7 – 8 години из Осоговско-Пиянечко-Малешевските планини. По различни пресмятания това става някъде между 40-те и 50-те години на ХІХ в. За Стойна, наричана от турците „Каймак Стойна”, има сведения, че е била по-юнак от мъжа си. Затова и предвожда четата наред с него, „без някой да оспори нейното превъзходство и воеводство”. Краят на това хайдутуване е свързан с убийството на Стойна от турците, които успяват да я издебнат сама в една воденица край малешевското с. Цръвник (Църник), недалеч от сегашната българо-македонска граница. Стоимен и останалите хайдути се оттеглят в планините над с. Каменица, но след смъртта на Стойна тръгват разправии за това кой да оглави четата и тя се разпада.

* Пиянечко (от. мак. Пијанец, Пијанечко) е историко-географска област, разделена днес между Република България и Република Македония. Разположена е между планината Влахина от изток, планината Голак от юг и областта Осоговия от запад. В центъра на Пиянец е седловината „Черната скала”, през която минава държавната граница.
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Стар 25-06-15, 10:23 AM   #60
ГеРак
Капитан
 
ГеРак's Avatar
 
Регистриран: Sep 2010
Местоположение: Навсякъде и никъде
Възраст: 54
Мнения: 445
Стандартно

Стоян(к)а хайдутка - Съдейки по народната песен „Стояна хайдутка” (или „Хайдутка Стоянка”) и районът на Копривщица, в който тя е записана, тази българка вероятно се подвизава из Стара планина и/или Средна гора. Песента е поредно доказателство, че жена, която веднъж се е отдала на хайдутството, трудно се отказва от него. За такива изключителни натури не са примамливи уютът на домашното огнище и спокойният семеен живот.

СТОЯНА ХАЙДУТКА
( ХАЙДУТКА СТОЯНКА )

Мама Стоенки думаше:
– Стоянке, мила мамина,
я стига ходи по гора,
стига хайдутлук да правиш!
Ела сe, мами, прибери,
та хвърли рухо хайдушко,
облечи рухо девишко,
па земи хурка шарена
със позлатено вретено,
та преди тънки дарове,
ленени и копринени,
да дариш свекър, свекърва,
да дариш зълви, девере.
Стоянка мама послуша,
па хвърли рухо хайдушко,
облече рухо девишко,
па зела хурка шарена
със позлатено вретено,
та преде тънки дарове,
ленени и копринени,
да дари свекър, свекърва,
да дари зълви, девере.
Па си Стоянка отиде
на чичови се хармане,
погледа гора зелена,
погледа поле широко;
па се дома си върнала,
хвърлила хурка шарена
със позлатено вретено,
съблякла рухо девишко,
облякла рухо хайдушко,
запаса сабя френгия,
нарами пушка бойлия
и втикна чифте пищове,
па си отиде Стоянка
на връх на Стара планина,
па ми са викна, провикна:
– Дружино верна, сговорна,
дека сте сеге, елете
върли хайдутлук да правим
по тая гора зелена,
по тая Стара планина!
За овчар не са седенки,
ни вито хоро моминско,
за юнак не са плачове
в събота по гробищата,
за мене не е къделя,
ни позлатено вретено!
__________________
За нас идеалистите реален е светът, който искаме да създадем, докато материалистите продължават да фокусират вниманието си върху света, в който живеят...
ГеРак is offline   Отговори с цитат
Отговор


Активни потребители, разглеждащи тази тема в момента: 1 (0 регистрирани и 1 гости)
 
Инструменти за темата
Режими на показване

Правила за писане
You may not post new threads
You may not post replies
You may not post attachments
You may not edit your posts

BB code is Включен
Емотикони са Включен
[IMG] код е Включен
HTML код е Изключен
Препрати във форум


Всички времена са GMT +2. Часът в момента е 04:55 AM.


Powered by vBulletin® Version 3.7.0
Copyright ©2000 - 2017, Jelsoft Enterprises Ltd.