Виж единично мнение
Стар 29-05-15, 12:20 PM   #93
iviani
Подполковник
 
iviani's Avatar
 
Регистриран: Jul 2010
Възраст: 44
Мнения: 709
Стандартно

210 години от рождението на последния хайдутин.



На днешния ден преди 210 години е роден легендарният Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, Ильо Малешевски или Дядо Ильо. Той е един от малкото поборници за българската свобода който участва в почти всички въстания за независимост и доживява Освобождението на България. В народната история е определян и като "последния хайдутин".
Роден е през 1805 в град Берово . Дядо му поп Георги загива като предводител на чета в сражение с башибозук. През 1850 след скарване с Ильо, беровския Мехмед байрактар стреля из засада и ранява брат му. За да си отмъсти, Ильо убива турчина и излиза в планината. Събира малка дружина, с която броди няколко години из Малешевско, Пиянец и Осогово. Байрактар е сестра му Мария Попгеоргиева. По време на Кримската война (1853-1856 г.) четата му нараства до 70 души. През 1854 г. турците в Дупница се готвят да нападнат българското население. Научавайки за това, Ильо войвода праща “хабер”, че турската махала ще се изравни със земята, с което спасява българите.
През 1856 Скопският паша започва преговори с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Не след дълго от Цариград пристига известие да не се преследва войводата, ако се върне към мирен живот с дружината си. Чрез Кюстендилския митрополит Авксентий Велешки на Ильо войвода е дадено писмено тържествено опрощение. Заедно с верния си другар Нико Камбера, той слиза в Кюстендил, където властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо войвода се връща в Берово, но разкрива тайния замисъл на група местни турци да го убият. Заедно с Нико Камбера избива заговорниците и отново хваща планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун. От 1860 г. Ильо войвода прехвърля четата си в Сърбия, а през 1861 г. се включва в Първата българска легия на Раковски. Тук той става помощник на Георги Раковски при военната подготовка на легистите.
По-късно взема дейно участие с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, в Сръбско-турската война от 1876 г. В края на войната, при село Делиград, в големите боеве между сърби и турци Ильо войвода преминава с четата си през първата линия на сръбската войска, но е тежко ранен. Нещастието е не само физическо, но и морална покруса, защото куршумът бива изпратен от сръбски офицери. В следствие на раната от сръбския куршум на Ильо войвода са извадени две ребра и той остава сакат с дясната ръка. За показаната храброст във войната е награден със сръбския “Татковски” орден за храброст.
Руско-турската война от 1877-1878 г. заварва Ильо войвода в болницата. Още неоздравял от раните си, той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на опълченска чета. Води отряда в Ловешко в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Йосиф Гурко. След Освобождението на София, капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти Улановски Харковски полк, със задача преследване на турците по посока Радомир-Кюстендил. На 27 декември 1877 г. е освободен Радомир, на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 11 януари 1878 четата на Ильо Войвода, заедно с руски войски, влизат тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, са принудени да се оттеглят. На 17 януари един силен руски отряд, начело с генерал барон Майендорф и четата на капитан Ильо повторно освобождават Кюстендил. По заповед на коменданта на града поручик Н. Савойски, капитан Ильо Марков разоръжава турското население в селата.
Дори и в свободна България войводата не спира да работи за освобождението и на други Български територии, останали във властта на султана. По настояване на митрополит Натанаил и Стефан Стамболов разработва план за освобождението на поробените части. Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г., като води чета по десния бряг на р. Струма. По настояване на Стефан Стамболов, Народното събрание му отпуска пенсия от 220 лева месечно.
Въпреки напредналата си възраст, с четата си участва и в Сръбско-българската война през 1885 г. Четата е част от Радомирския отряд и е под командването на Димитър Беровски. Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с.Извор. Поради участието на Ильо войвода във войната, сръбското правителство му отнема отпуснатата от княз Обренович пенсия.
През 90-те години, когато започва активното четническо движение в Македония и Одринско, Ильо войвода с интерес следи събитията и поощрява четниците, минаващи през Кюстендил. Престарелият Ильо войвода дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на ВМОРО. Необикновената храброст на Ильо войвода и подвизите му го превръщат в истинска легенда още докато е жив. Възпят е в множество народни песни.
Издъхва в Кюстендил на преклонна възраст през 1898 г., а погребението му се превръща в събитие от национален характер.
__________________
„Заклевам се в името на всемогъщия Бог, че за славата на народа си и за честта на православната вяра ще забия петстотингодишния ръждясал български нож в гърдите на турския султан! Ако престъпя клетвата си, да бъда проклет от целия български народ и да ме постигне най-тежкото Божие наказание.Т.Каблешков

Последна редакция от iviani : 29-05-15 в 01:22 PM.
iviani is offline   Отговори с цитат